неделя, 14 ноември 2010 г.

На работа… или на рòбота?

 
На работа… или на рòбота?

Не че съм тръгнал на работа или нещо такова, но проблемите с работата са изключително болезнени за голяма част от българското общество, а вероятно и в света, но не мога да говоря за неща, с които не съм запознат. От това, с което аз съм се сблъскал в скромния ми опит, нещата никак не ми изглеждат приятни и надявам се ще претърпят резки промени в най-близко бъдеще, отново - на концептуално ниво. Та за работата в България…


Работно време.

Като се питаме какво ни е работното време, винаги се визира часовете отработени за седмица. В България се приема, че „по закон” това са 40 часа седмично, по 8 часа дневно. Много удобно, но не напълно вярно. В кодекса на труда, де юре, пише, че нормалната работна седмица е до 40 часа седмично и до 8 часа дневно. Жалко, че 99% от работодателите не четат закони или им е по-удобно да не ги спазват. Невероятно множество от професии могат да се практикуват с плаващо работно време. В крайна сметка кое е по-важно? Да се свърши работа или да се „навърти” нужното работно време за заплата? Повечето работодатели явно смятат и двете за нужни, но едното малко или много пречи на другото. Когато една работа може да се свърши качествено и пълноценно за 5 часа, защо трябва работника да виси в офиса/склада/някъде още 3 часа, само защото е на 8 часов работен ден. Защо този работник е на 8 часов работен ден, като си върши работата за 5? Абсурдно! А никой не задължава работодателите да назначават на 8 часа в деня, пет дневна работна седмица. Но естествено, ако само това бе проблема на дадено ръководство, все някой по-буден гражданин можеше да им го съобщи и фирмата да заработи по-добре. Защото като човек знае, че като си свърши работата е свободен, той е далеч по-мотивиран да я свърши, отколкото да отбива номера, за да се занимава по-дълго. Но за съжаление не е толкова прост и едностранен проблема.

Истината е, че работодателите в масовия случай искат един човек да върши работа за петима. Ставал съм свидетел на интервю, в което се каза в прав текст: „Ние почваме от 9 и свършваме в 18, по принцип, но на мен ми трябва човек, който да идва в 8 и да си тръгва в 19 …”. Ако го бяха казали на мен (а то не, че не се е случвало подобно нещо) щах да избера врата №1 – изхода! На шефчетата им е по-изгодно да плащат една заплата и да им се върши работа за трима. Това да останеш след работа в България се приема като най-нормалното нещо. Само че пак тази част от кодекса на труда, за „удължаване на работното време”, си остава в сянка. Рядко някой работодател плаща за извънработно време, или пък работа в почивните дни – двойно, както би трябвало. Че що за абсурд е това?! Едно е да се прави самоволно от работниците – ей така, защото им е кеф да работят, но дали това е масовият случай? Надали. А това не е единствения „пропуск” на работодателите спрямо кодекса на труда. С някои неща човек може да се примири, други може да приеме, но като тръгне всичко да се потъпква, се питам ние хора ли сме или роби на собствената си система?!?

Най-, ама НАЙ-дразнещото за мен обаче си остава пътя. Никой, никога (поне на мен не ми е известно) не е броил пътя за работно време или за част от работния ден. Да, ок – друго си е на село, като всичко е на 10 минути. Но за съжаление в града не е така. Повечето работи, които съм започвал са били на минимум час път от вкъщи, като не броим усложнения възникнали заради ремонти и т.н. ЕДИН ЧАС ПЪТ (градски транспорт използвам само). Замислете се следващия път, като ви питат на какъв работен ден сте?! На 8 часа ли сте действително? А пътя? Като добавите по един час от двете страни, става какво – 10 часов работен ден. Защото едва ли през този един час вие се забавлявате или релаксирате удобно настанени на уютно като вкъщи място. Ако е така – евала! Но това, което аз преживявам в тези 2 часа дневен път, не могат да стъпят на малкия пръст на това, което преживявам за 8 часа в работата си, примерно. Градският транспорт може да е толкова ужасяващо изнервящ, че и перфектната работа да работи човек, да се прибере облак (пак – случвало ми се е много пъти). „Като не ти харесва – ходи пеша”, имаше един израз във форумите на центъра за градска мобилност. А парите, за да стигнем до работа? В колко процента се покриват от работодателя?! А злополуки по път за работа? Между другото – сигурно има и такива, които зачитат всички тези неща. Поне се надявам да има, защото иначе май ще трябва да изуча пътищата на Робинзон Крузо или Буда. Ако направим едни прости сметки – дневно по два часа път, седмично са 10 часа път, месечно – 40. Това е ЕДНА РАБОТНА СЕДМИЦА отгоре, загубено уж „свободно” време в път, отново – за работа! Това е грешно, просто ГРЕШНО! Представете си, ако нямате, че имате семейство и деца – ставате в 6, 6:30, за да се оправите и тръгнете в 7, че да стигнете на работа в 8, да поработите до 17, с час „почивка” и да се приберете в 18, вечеряте… и колко време от деня ви остана? Някъде към 2-3 часа, ако искате да се наспите за следващия ден. Къде е логиката в това? Всъщност тя е направо прозрачна – работи денонощно, че да нямаш време да мислиш! Работи, механизирай се, стани част от сивата система, стани сив и скучен възрастен, загроби всичко житейско в себе си, регенерирай в събота и неделя, че те чакат следващите 5 дни и веднъж годишно иди на море, за да се самозаблудиш, че имаш и почивка. А Б С У Р Д. Толкова груб, толкова явен… Да бахме 10 човека на тая планета, да се чудим кое да свършим по-напред, да не можем да се справим с обема работа. Но сме 7 милиарда++. Преспокойно можем да си разделим работата на ½. Не смятам, че прекалявам, грам. Раждаме се, живеем полу-заробено, за едните почивни дни годишно, радваме се когато дядовците и бабите ни доживяват да видят пенсия(>!??!?!),  ставаме част от системата и както казват по-депресираните КРАЙ. Живота е такъв, какъвто си го направиш, но това което можеш да направиш е отново в границите на предварително заложеното. Живеем, за да работим. Как и с какво настроение, човек осъзнал това може да ходи на работа?

За работното време, дори игнорирайки всички проблеми и абсурди, които изброих, можем да стартираме с това да се намали дневната база. ОСЕМ часа дневно е 1/3 от деня. Друга 1/3 отива в сън, а може и повече, ако предната ни е изморила. Остава ни 1/3 за нас си. Ах колко сладко звучи, стига да беше истина. Всъщност от нашата 1/3, имаме час поне в ядене, половин час поне в хигиена, два часа в път, един час в приготвяне за една от другите третини. Останаха около три реални часа, от 24 налични, за нас си. КОГА И КАК в тези 3 часа да излезе човек, да се види с любим човек, да вземе детето от детската градина, да изведе кучето и тъщата, да се погрижи за стар човек, да напазарува, да си приготви ядене, да подреди и изчисти вкъщи, да се отдаде на социални дейности и т.н.? Няма кога – но има как! С компенсиране от другите третини. За съжаление тази със съня най-често го отнася. Което качва нивото на стрес на организма многократно. Нищо чудно, че повечето млади не се и надяват да доживеят старост! С този стрес, какво ще е останало от тях?!? Работната седмица трябва да е или 4 дни, или по 6-7 часа МАКСИМУМ, освен при изричното съгласие на работещия. Но какво ще стане, дори да се прокара един такъв закон? Просто работодателите ще принудят работниците си да се съгласят. Защото живеем свободно! Защото живеем свободно живота си на РОБИ! Ах, как надъхах се аз…. По-добре да спра, да не взема да се отнеса!

Почивката.

Кой не я обича тази дума… а защо толкова е обичана? Може би заради всичко горе, но няма да се връщам там вече. Почивката от 1 час дневно е… пак като работата. 1 час. Но това не включва времето да иде човек и да се върне от дадено място на почивка. Нито включва забранените в офиса възможности. Тази почивка всъщност в повечето случаи удължава работния ден с по 1 час, тъй като човек яде или не, да си довърши това или онова, винаги е най-удобно да се изреже от тази почивка.

Почивката от 20 работни дни, които рядко някой ще даде наведнъж да се вземат, нито пък е идейно, прави около месец почивка. От 12 месеца годишно, имаме право на 1 за почивка. 1/12-та, от нашето време. Другите 11/12-ти ние РАБОТИМ. Или може би трябваше да кажа РОБОТИМ? И иронично – не идва от механичното „робот”. Макар, че тук влязох в някакъв омагьосан кръг. От къде идва думата РОБот всъщност? Твърде много от думата е обременено с понятието за РОБ. Но за роботите ще пиша друг път. Едно е сигурно – робството не е нищо хубаво, а ние не сме нищо различно. И който се чувства свободен, моля – да се обади, дори без нужда да се обоснове. Просто искам да знам, че има истински вярващи и/или заблудени, но щастливи хора.

Дистанционното.

Този толкова приятен уред, спестяващ ни разкарването до управлявания обект, е също и бъдещето и настоящето на работното място. Дистанционната работа. Много, твърде много работодатели и работници им е чуждо това понятие, а не бива. Почти всяка дейност извършвана на компютър, може да се извършва с отдалечен достъп, с веднъж конфигурирана както трябва система. Тук вече проблема не е само в системата и работодателите. Тук проблема е и в работниците (но това не оневинява първите)! Когато човек си е вкъщи няма мотивация да работи, както когато е на работа. Изкушенията са по-малко. И заради тези, които не могат да се дистанцират и да си вършат работата от вкъщи – и другите страдат и са принудени да киснат на работното място. Смея да кажа, че когато има работа за вършене, познавам доста хора, които могат да се мотивират и да я свършват. За мен, например, мога да говоря със сигурност – какво по-добро място от вкъщи и собствената ми система, за вършене на работа! Всичко е конфигурирано както аз го искам, а не както администратора ми го иска (независимо дали аз съм администратора, просто е свръх-различно). Имам толкова повече удобства и възможности, а и мотивация – че когато си свърша работата само затварям единия прозорец, обръщам се и съм вкъщи. И почивката ми е каквато трябва. Но работодателите не го приемат за нормално в днешно време. Всички договори си стоят като от едно време – с работен ден и седмица, с присъствие на работното място. Разбирам – ако човек не може да си върши по този начин работата, да е задължен да идва на работното място. Но когато колегата му може, защо трябва да се разкарва? Нали в крайна сметка работата се върши, за да се постигне дадена цел, за да се реши даден проблем, за да се свърши. Е когато се извършва качествено, какво значение има от къде се извършва? Добрият стар шефски контрол?! Смятам, че това понятие започва да умира с новите предприемачи и модерните работодатели! Дано умре по-скоро! Майстор-чирак, непрекъснато напомняне за йерархията и възприемането на работното място като детектор на лъжата трябва да отпаднат като насаждани в хората страхове. Единственото което трябва да се остави е мотивацията, човек наистина да върши това, което работи по договор.

Май трудничко ще си намеря работа с тези ми нагласи… Но, моля ви – това че повечето хора са в „тази ситуация”, не прави „тази ситуация” справедлива или по-малко вредяща ви, или пък вас – длъжни да я търпите! Търсете правата си, колкото и да е трудно*!


             - http://lex.bg/laws/ldoc/1594373121
_______________
We All are some kind of Family :!:
www.SayanMk.info
Изображение

3 коментара:

  1. Малко го изкарваш като че сички се претрепват от работа, пък според мене не е баш така. Да, работодателите цакат, законите цакат, ама и служителите не остават назад в това отношение. Да вземем за пример любимият ти транспорт. В София лудницата е почти нон стоп, защото някой все пътува или се прибира от работа или пък е в обедна почивка и е решил да отиде да си вземе сандвич с колата. Не мога иначе да си обясня как попадам в задръствания в 11, 13 и 15 ч. На пътуващите в градския транспорт редовните им разговори по телефона сутрин са "Абе да знаеш, че ще закъснея", а вечер "Аз се прибирам по-рано, какво да напазарувам?". Откъде е фрашкано с хора в 10 ч., като се предполага, че започват работа в 8-9? И защо в 16 ч. няма как да се кача в автобуса, след като масата трябва да излиза от работа чак към 17 ч.? В тоя интервал от време по улиците трябва да има само служебни и товарни автомобили и полепразни автобуси, а не е така. Което говори, че работливият български народ се чупи яката. Изключение правят тия "заблудени" хора като тебе, които си имат принципи и са точни. Масата обаче колкото повече я натискат, толкова повече се измъква и прехвърля отговорността на другарчето, което сутрин се отчита в 8 и си тръгва след 18. Да, жал ми е за нас, защото ние ще сме тия другарчета. Но пък не навсякъде е така гадно и псевдо-колегиално, така че все ще си намерим нашето място. :P

    ОтговорИзтриване
  2. Проблема с 8те работни часа е пряко обвързан с нужното количество часове за трудов стаж, от който пък после ще ти зависи пенсията.
    Но като цяло си прав, цялата система е изградена с цел абсолютно заробване. А и сега като премахнаха точковата система за пенсиите и вдигнаха възраста за пенсиониране... Ще работим докато умрем, пък който хване пенсия ще е късметлия...

    Замислил съм като остарея да забегна в планината, пък ако оцелея - ще поживея колкото мога. Да върви по дяволите цивилизацията.

    ОтговорИзтриване
  3. Е, не искам да изкарвам тарикатите онеправдани в никой случай. Факт е, че едно носят на гръб други, то тоя манталитет си е в училище и в университета и естествено - и в работата. Но пак е в задълженията на шефовете да се оправят с подобни проблеми. Дано мястото ни намери нас, ако не ние него xD

    Дам, пенсионната система яко прецаква. За нея нямам и желание да пиша и мисля да ти кажа, то толкова изкоренно прецакано нещо, че чак ми е жал да го мисля. И познавам поне още един човек освен теб, Белг, който планира да забегне нейде настрани и тегли чертата на тоя свят, оправяйки се сам.

    ОтговорИзтриване

Помисли и Tи!
Можете да използвате някои HTML маркери