Като сме малки, момченцата играят с колички и бръмчат от колелата все едно са на мотори. Порасналите момченца се качват на мотори и вече няма нужда да бръмчат, но освен това всичко друго си е като едно време. Момиченцата, гледайки майките си като идоли, си играят с бебешки кукли. После си раждат реални дечица и почват да си играят с тях. В най-общия случай, разбира се. Въпросът е, че все играем, самият живот е една игра или поне се понася по-добре, когато го възприемаме така. Ранните игри обаче, се приемат като несериозни, някои развиващи мисленето, други като губещи времето, трети като „залъгалки”, но все се наричат „игри”. Като поотраснем малко и започнем да играем на по-широка платформа, на по-сериозни игри, то игрите изведнъж спират да се възприемат като такива. Нещата стават сериозни, скучни, сиви, по задължение, по закон… едва ли не човек губи правото си на забавление с нещата, които действително харесва, защото е пораснал. Абсурдно, само по себе си. Защо трябва човек да се брои за пораснал? Защо децата винаги искат да пораснат? Защото порасналите вече си налагат сериозността върху тях, убивайки малко по малко правото им на искрена радост. Съответно децата виждат като идеал тази сериозност. Не казвам, че животът трябва да е някакъв купон и забавление… всъщност защо да не го казвам… стига да не си пречим взаимно. Аман от сериозност и сериозно отношение. Човек расте, учи се, учи се още, става доктор, професор, доцент, бизнесмен или нещо такова и сменя поведението си с околните сякаш вече е качил още един левъл (ниво) на дадена игра в която от нивото зависи авторитета и силата на героя. Да, може и реално да е така, но много взе да ми писва от етикети и поведенчески модели. Не може да си професор и да говориш на „ти” с някой. Не може да си на 25 години и да четеш „Мики Маус” или да гледаш „Семейство Флинстоун” (което между впрочем, едва сега разбирам колко смешно е всъщност, защото е за възрастни). Стига! Защо? Кой ги е определил тези правила и модели, които така грубо могат да секнат нечии живот. Аз губя всякаква мотивация да се издигат в йерархията на обществото, като се замисля за тези неща. Изтрябвало ми е да си режа сам от и без това осакатената свобода. А не е като да става дума за нещо лошо – израстване, квалификация, обучение, натрупване на опит… Не са лоши неща, но обществото в такива рамки те поставя в един момент, че язък за хубавите им страни. Редно е към хора придобили титли, да се обръщаш по най-високият придобит от тях ранг. Да, но нима един професор не е вече „господин”. Не е човек ли? Или ти си необразован, че не се обръщаш по правилен начин. Неприятната за мен капиталистическа система кара хората да се държат помежду си като с „потенциални клиенти”, а не като с хора. Йерархията която съществува изкачва хората на някакви скамейки, от които едните гледат на другите сякаш са нещо повече. Не е редно.. като деца пак го има този елемент, но там той се генерира на база доказване на качества, а не на база „придобити в миналото” такива. А и в двата случая все си играем, просто с различни играчки.
Терминът „сериозни игри” /serious gaming/ взе да става доста популярен в последните години, с напредването на информационните технологии и възможността за симулиране на доста събития от реалния живот в изпитателна „лабораторна” (виртуална) среда. Но не мисля, че това е основната причина терминът да се популизира. Просто може би стигнахме до момент, в който осъзнаваме, че доста от нещата които правим, са си досущ като на игра, просто с различни правила и рамки. Но както при игрите като малки се обучаваме да разбираме света, така и като големи можем да се научим да извършваме „сериозни” дейности – чрез игра. Какво говори това за сериозните дейности? Или какво говори това за игрите на децата ни? Все едно и също… защото те са все едни и същи, просто с различни средства и правила и повече играчи. Жалко, че трябва да се цепим на млади и стари, при положение, че играем едни и същи игри. Жалко е, че етикетът ни кара да влизаме в някакви роли и ни придържа към тях, при все, че става дума просто за една игра…
Може би в бъдеще нещата ще се сведат до игрови интерфейс и всеки ще може да зареди последния запазен файл, като згафи. Представяте ли си колко нерви ще се спестят, ако хората възприемаха сериозното като на игра? И колко други нерви щяха да се появят де =Р
We All are some kind of Family :!:
www.SayanMk.info
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Помисли и Tи!
Можете да използвате някои HTML маркери