четвъртък, 26 май 2011 г.

Представа за живота

(щракнете за по-голямо изображение)

… моята представа за живота изглежда по този начин.

Легенда:
Бялото човече/извънземно/ксиао – това съм аз, всеки един от вас
Черното/Сянката – това е животът
Пътят – това е продължителността на живота, времето, което си изкараме или „ни е отредено”
Цветята отстрани – това са случките, събитията, емоциите, спомените, преживяванията
Бездната – това е краят на живота. Смъртта. Неизбежният засега край.
Отвъд бездната – това е неопределеността
Небето – играе себе си в тази пиеса хD

Разписано, това ще означава следното: животът ни върви по една пътека с неизвестна дължина, осеяна с много различни избори, преживявания и емоции. От тази пътека не може да се избяга, тъй като животът ни върви по нея. Животът – това е нашата сянка. Винаги е с една крачка пред нас, колкото и да бързаме. Винаги продължава, дори ние да спрем. Въобще не му пука за нас, общо взето. Той си крачи ежедневно към бездънния каньон в края на представата ми. Наясно е, че ще падне, но не му пука особено. Той няма емоции, няма сетива… той е просто един феномен с начало и край. Падането е неизбежно и той ще падне повличайки ни, тъй като сме свързани. Все пак е наша сянка. Тоест, колкото и някое цветенце по пътя да ни завлече вниманието, колкото и да ни се иска да останем там завинаги, или да го оплакваме вовеки, колкото и да ни се ще да се върнем назад по пътеката – не можем. Веднъж, защото сянката ни дърпа напред, втори път, защото самата пътека се скъсява с всяка крачка и всяко цвете, което се появи на хоризонта. 

Това е в общи линии, като със сигурност не се целя в драматично представяне. Това е представа ми за живота от 2005-та година насам, горе-долу. И поне аз я възприемам като доста мотивираща. За съжаление от пътеката няма как да се види какво представлява бездната – може да има вода, може падането да е едно ново начало, може да има нова пътека и нова равнина, но засега виждаме там само краят. И няма как да се избегне. В такъв случай най-разумното нещо би следвало да бъде да вървим гордо след сянката си и да не търсим дънери в ливада от цветя. Дали ще газиш цветята, дали ще ги обгрижваш, дали ще ги душиш, дали ще ги игнорираш и подминеш, все падаш в бездната. Всяко действие в опит да избягаме от пътеката или да намерим някоя дупка в която да се шмугнем си е пилеене на живот. В такъв смисъл и мисленето би могло да се брои за нещо такова, тъй като то доста превърта времето. Всъщност доста хора мислят по този начин и си пилеят времето за друго. Винаги губим време за нещо, неизбежно е, в природата ни е, но самата мисъл и задълбочаване в това е по-губещата.

В случая не говоря за смисъл на живота или задгробният живот, а за основна представа за живота. Смисълът на живота е да се живее. Няма нищо по-дълбоко от това. Всяка друга цел, която човек си постави е вече човешка, субективна и лична. Животът надали има някакви големи планове за нас, че да ни измисля цел. Колкото има смисъл от живота на динозаврите, толкова има и от нашия. Като ни е дадено – ползвайте го!


_______________

We All are some kind of Family :!:
www.SayanMk.info
Изображение

1 коментар:

  1. Това ми напомня на една моя рисунка, когато в училище ни накараха да нарисуваме- как си представяме живота :)

    А именно рисунката ми беше - стълба, върху нея човече и накрая на стълбата слънце.
    Само сянката ми липсваше и някой друг елемент, но като се замисля имаш право за сянката :) Поне на мен ми звучи логично :)

    ОтговорИзтриване

Помисли и Tи!
Можете да използвате някои HTML маркери