Можете ли да бъдете Себе си, днес...

 

   Темата изхожда от въпросът - истински ли сте, или по-точно какво значи да сте „истински”. Наистина ли сте тези, за които се представяте. До тук, всеки незамислил се, вече ще е гласувал с "ДА, естествено, кой да съм?!". Но помислете малко за себе си... замислете се колко лица имате всъщност? Кое от тях е истинското ви? Най-редовният отговор, предполагам би бил "с приятелите ми съм най-истински". Да, ама не... е, ако имате само една малка група приятели, може, но рядко е точно така...

Ето ви пример с мен и моите лица (do NOT abuse), макар, че самоопределянето не може да бъде абсолютно вярно:

§                    Първо, да почнем от нет-личноста ми SayanMk. Някакъв си, обичащ да се меша във всеки разговор, макар и да не е компетентен във всяка област. Има умението да разтяга локуми и общо взето му се мисли(//пуска теми като тая). Колкото хора ме се радват, сигурно повече ме мразят или ми се надсмиват, не знам и ми е се тая... С други думи - просто поредната интернет личност, с мнение.

§                    Второ, семейният Марин Колев. Доброто детенце дето е надеждата на къщата, защото другите са изпуснали момента. Не псувам, възпитан съм добре, гледам някакви детски (всъщност аниме, не детски, но говоря гледайки се отстрани), ма вече е късно да ме спират, помагам рядко вкъщи, когато сам реша, сравнително мързелив съм докато не се захвана с нещо, съмнително е до колко уча, но никой не смее да ме пита вече… Свобода ми е дадена, личния ми живот е сравнително далеч от родителите ми... НО все пак, това е +1 мое лице, нали така... Вече имам две, различни.

§                    Трето, приятелите, според които съм ненормалник с добри възгледи за живота (май, не знам всъщност нищо със сигурност), което не прави точно човек, ма си се обичаме, тъй че нп. Е, не мога да преценя как ме виждат де, ама все налучквам нещо. С тях вече си позволявам да псувам като има нужда, говоря забавни глупости, да си се гавриме и заяждаме и т.н.

§                    Четвърто, приятелите ми от курса по японски (от преди 3-4 години?), при които аз се чувствам в компания на супер-интелигентни хора и тъй като не е само чувство и мога да съм там, ми е ужасно приятно, макар и малко out-of-place може би. С тях не мога да псувам и говоря простотии, просто атмосферата е друга, но я харесвам не по-малко.

§                    Пето, познати от работа примерно... ама работа.. хамалска работа да речем. Временно-несериозна. Е там си е САМО простотия. И пак ми е добре... винаги има как да се впишеш и да не ти допада напълно.

§                    Шесто колеги от университета, където съм някакъв необщителен зубър, посещаващ редовно лекции, антисоциален.

§                    Седмо: сред аниме фенове, като маймуна сред себеподобни =D

Хмм, някак като го прочетох всичко това ми се мерна куче зад ограда пред очите …

   И така нататък, мисълта ми е - лица много. Съчетание – трудно до невъзможно. Ако съчетаеш някои групи, едните ще тръгнат да компенсират заради другите и няма действително да бъдат себе си, от опит го казвам. И какво става тогава - кои са те, кои сме ние и кой сте вие, аджеба?Много е трудно да събереш различно хора на едно място и да бъдеш себе си, позволявайки им и те да бъдат себе си…

   Гледайки по себе си – човек да се променя според средата е нормално ... ами ако е нормално, защо съществува думата „лицемерие”? Какво е нашата видоизменност и нагаждачество? Може би вид естествена шизофрения. Не казвам лицемерие и не го казвайте и вие, защото разликата е огромна. Никое от лицата, които придобиваме в различните среди не е изкуствено (поне при мен де) - всичко това сме Ние, всичко това съм Аз. Но отговор съвкупност от всичко не е интересно пък. 

   Пробвайте да помислите –Вие Себе си ли сте и КАК сте го определили? Какво ни е докарало до там, че трябва да се нагаждаме или това е просто естеството на цивилизацията и обществото?

   Отиваш на село и за няколко часа вече говориш диалекта (едва ли не), но не го правиш от подигравка или от зор да се впишеш в обстановката. Правиш го защото атмосферата те променя в тази насока. Навежда ме на един разговор с МорияМурия (един виден аниме фен) ... За това как отивайки в някоя компания, ти виждаш какво се очаква от теб, каква е атмосферата, какви са хората в нея, как се държат и съответно -> какво се очаква от теб (в известни граници) и със или без да го осъзнаваш, се опитваш да се нагодиш (за кратко или дълго - все тая). Търсиш в себе си нещо, което да съвпадне с тях. Но ако краткото се окаже дълго, в последствие, при отпускане, може да се стигне и до нещо като "Абе, не съм си мислел, че си такъв човек" ~ заявления (не непременно в лошия смисъл). Или се стига до "искаш още от Този мен – ето ти!". E, “ето ти”, но в дългия случай това "ето ти" става неестествено за вътрешното ни Аз и истинската ни същност и става проблем, който Ние сме си създали. Не е нещо, което често се случва или на всеки, но би трябвало поне веднъж да ви се е случило. Прост пример за горното – в лигаво настроение сте. Лигавите се. Запознавате се с "Х". Лигавите се заедно. "Х" е лигав по природа. Два дни по късно "Х" все още е лигав, но вие вече не сте, защото онова е било само за смяна и разнообразие, въпреки, че си е било вашето си Аз, не сте били лицемерни или нещо от сорта. Това навежда и на въпроса как можем да разберем, че човекът срещу нас е „Той” и че реално го познаваме.

     От друга стара пък мразя въпроса „Ти да не мислиш, че ме познаваш”. Обикновено отговарям с „да, естествено”. Реално няма как да познаваш всички лица на даден човек, ако не си навсякъде с него. А и защо ти е… всеки си има скрита по една маска, че дори и от самия себе си. Но след като това е нормално, какво е лицемерието тогава? То е просто една неестествена маска. Маска, която човек решава да си сложи, за да спечели дадени облаги. Но реално всичките ни социални и обществени взаимоотношения са базирани на волята за сътрудничество, взаимопомощ и въобще – може да се каже, че се използваме „законно”. Тоест всяко едно от тези нагаждания, може да се каже, че са лицемерие. Значи неестествена маска не е достатъчно като определение – трябва си и подлост, злонамереност. А доброто и злото за едно е едно, за други друго… 

   И все пак трябва да намираме начин да не си пречим, иначе бъдещето е мъгливо. Как? Ами като приемем всичките си маски и се опознаем реално. Опознаем ли себе си и наясно ли сме със собствената си същност, вече имаме свободата да търсим в себе си на воля това, което ни свърза с другия – общите неща. А не нещата, които ни различават един от друг. Търсим ли разликите неизбежно попадаме в дискриминиране и разделение. За пример може да послужи цялата съвременна обстановка. Нормиране на понятията и ненавист или присмех на всичко що е отвъд тях. А уж живеем в свободен свят. Свободен свят, който ни пречи да търсим приликите помежду си всячески! Естествено – заблудената толерантност и игнорирането на различията също не бива да се допускат. Но когато различията са надделяващи в отношенията, получаваме само гнет.

_______________
We All are some kind of Family :!:
www.SayanMk.info

Харесай www.SayanMk.info във фейсбук