четвъртък, 2 декември 2010 г.

Състрадание.

 


Нямам. Предупреждавам още от началото на темата, за да сме наясно. Състраданието е нещо излишно и кара хората да се подтискат допълнително, натоварвайки и околните дори! Супер излишно. Никога не съм имал състрадание, никога не съм се разстройвал за/от чуждата болка. Не мога и не искам!


И тъй като съм доста краен човек… 9/11, аз седях пред телевизора и гледах как нещо интересно се случва в този скучен и лицемерен свят. Седях и гледах една медийна сензация, а не катастрофа. Да ме прощават пострадалите и засегнатите, но на мен не ми пука за тях. Ще лъжа, ако кажа, че ми е било и за момент мъчно. Мъчно и неприятно ми става ако се поставя на тяхно място, ако слушам историята на някой до „дискъвъри”, но толкова, ако аз съм лично засегнат. Но да го чуя по телевизията и да се загрижа, да ми стане свито и мъчно? Няма как! Не съм устроен така, не ми е такова мисленето. Дечицата в Хаити? А тези в Индонезия? А онези в Пакистан? А аномалиите във времето, като тазгодишната топлинна вълна? А измиращите при по-малки инциденти да не би да са по-маловажни?? НЕ. Не става така! 150 000+ човека умират на ден! По един или друг начин, ако бъдем информирани за повечето от тях и им отделяме памет и чест, кога ще живеем?! Истината е груба – пускаме телевизора, съобщават ни за тайфун с име на съседката, погубил стотици и направил щети за милиарди, въздъхваме, сменяме канала или свършват новините и си продължаваме. Друго не може да се очаква от нас. Друго не може и да се направи. Защо тогава трябва да си утежняваме живота?! 

Не, не казвам да нахлупим розовите очила, в никой случай! Просто изтъквам един грешен начин на мислене. А именно – да се асоциираме с нещастието. Писна ми от черни новини! 90% неприятности и 8% спорт и време, 2 процента щастие. Що за рецепта е това? Хубави неща не се случват ли? Напротив, случват се много, но се продава само лошата новина. Не е случайно, че вестниците са толкова ОТВРАТИТЕЛНО грозни от няколко години насам. Прост маркетинг – лошото и скандалното се продава. Сложи едно червено заглавие на черен фон, заемащ 80% от първа страница „НАЦИСТИТЕ ЩЕ СЕ ВЪРНАТ” (продължава на стр.2, където пише „ … ама друг път” каза едикойси) и вестникът е продаден. Сложи заглавие „нова малка сладка пандичка се роди в природния парк едисикъде” и ще събира прах вестника. Защо, защо… не знам. Но знам защо почти не чета преса… Защото хората разсъждават грешно и се подават на този маркетинг. И не просто се подават, купуват, четат тези неща и започват да правят натъжените физиономии.

Говоря отново крайно, разбира се, сигурно има и хора, които реално се вживяват и асоциират с историята, преживяват я, засягат се… или поне така си мислят. Нямам против всеки да си прави каквото иска, стига да не пречи на другите, но повечето такива актове ги презирам. А какво е изобщо това действие – СЪСТРАДАНИЕ. Това е ключовата дума, която толкова не харесвам, че вече 3 параграфа изпускам. Не случайно съм избрал такава картинка за темата – 01.12 е световен ден за борба със СПИН. И не случайно ден преди това в социалните мрежи и по интернет се разхвърчаха разните лентички. ЗАЩО? Тази лентичка какво променя?! Настроението на всичките ти контакти, които я видят? В каква посока? На някои им става тъжно, на такива като мен досадно, на четвърти така и така не им пука. Кому е нужна тази съпричастност?! С какво да страдаш с другия (съ-страдание) може да помогне? Проблемите и решенията им трябва да се учат в училище, не в социалните мрежи! Да, там присъствието им като напомнящо не е лошо, но идеята за съпричастност не ми допада. Докато си кача снимката само сигурно поне един човек се е заразил. И какво като съм му съпричастен или съм състрадателен?

По празниците, честно, се чудя кой канал да пусна, за да гледам нещо ВЕСЕЛО. Нещо различно от „да помогнем на ХХХ”. Брех, че благотворителни станаха всички. Аз нямам 1,20 с ДДС да пратя за да помогна на Х. Тия пари ми трябват за 2 хляба за семейството ми за ден и нещо. Евтин хляб, от някоя промоция. Аз си имам мой си проблеми, а по празниците виждам основно чужди и доста по-сериозни проблеми, които ме натоварят още повече. Ами не искам! Съжалявам! 

И като казах съжалявам, което не знам колко е вярно, но „така е думата”, най-лошата характеристика на състраданието е именно съжалението. То предизвиква съжаление! „О, колко му е зле на Х…” Все едно това ще му помогне някак. Не обичам да ме съжаляват. Едно е да осъзнаваш, да влизаш в положение/ситуация, друго е да съжаляваш. Последното е изключително накърнителен процес, поне за мен. Да те съжаляват, означава да си слаб, може би така го възприемам. Не искам да съм „жалният (безсилен) той”. Нито това ще ми помогне, нито мотивира, нито ще продължи кой-знае колко дълго (за щастие), нито искам да се чувствам слаб. Предпочитам едно „е жив си нали?! Защо изглеждаш сякаш принтера ти е гръмнал, защото не си разпратил някакво съобщение..”, пред всичкото състрадание и съжаление, с което мога да бъда „уважен”. С което ще накарам близките ми хора да са съпричастни. Да ме подкрепят. Да ми обърнат внимание… не мерси! Не и по този начин!

Всъщност голямата цел на всички тези кампании е хората да станат по-съпричастни и чувствителни едни към други. Да се уважаваме повече, оценявайки цикъла на живота. Но съвсем не е това начина. За целта трябва да се наложи морал и ценности от детска възраст, а не да се скандира с това как се помага и как трябва да сме съпричастни за каузи, които нито са ни близки, нито ще ни станат. Шанс да се изявим, да се погледнем в огледалото доволни, че сме направили нещо? Няма как! Не и по този начин! Борави ли се директно с пари, просто не искам и да слушам нататък. На колко грозни сцени съм ставал свидетел само, от разните.. не знам, сектанти ли са, какви са, продаващи календарчета на пикови места като метростанция Сердика или НДК. Как плюят след хора, които ги подминават и прочее… А съпричастността на думи и „лайквания” е толкова безполезна и нереална, че ми се гади като получавам разни „верижни-мейли” (chain mail = „прати на 10 човека или като си отвориш чипса принтера ти ще се развали!!!!”) на драматична тематика.

Съпричастност. Никога не съм я харесвал. Разреве се едно моме, отидат други 3 да реват с него и да го тупат по рамото. Бе дигнете го т’ва девойче от земята и му покажете небето, подяволите! Като на някой му е кофти – остави го, не му пречи, иди пореви с него, премълчи си, не го закачай, дръж се малко по-смирено с него, влез му в положението, блабла, шмъгшмъг… МАЛЕ как ги мразя тези общи разбирания! За мен има два варианта, когато на някой нещо му е зле: абсолютно нормално отношение или Пътя! Като на някой му е зле в група от 20 човека, по никакъв начин няма да ме спре да се държа с него като с всички останали. Ако въпросния има някаква ВОЛЯ в себе си, да се оправи и да се държи спрямо ситуацията и това, за което е дошъл – то веднага ще си проличи. Ако въпросния е решил да си ПОТЪВА, може да изям някой шамар, може да ми се разсърди доста, може да реши да си тръгне (заради моето не-съпричастно поведение) --- НЕ МИ ПУКА! Като ще потъва човек, да ходи да си потъва, защо трябва всички да мръзнем във водата, в която потъва?! Нищо общо с проблемите му нямаме. А ако имаме, би било редно да ги изясним! Но пък аз и любопитството си съм го посмазал и съм съвсем някаква анти-депресантска машина. Или махам депресията или я влошавам и разкарвам надалеч. Но не мога да я допълвам. А именно това прави състраданието. Някой плаче и отиваш да плачеш с него. Как от това може да излезе усмивка?!?

Радост. Смея да кажа, че само с истинска радост и игнориране на тежестта в сърцето на човека/обекта на състрадание от други, може реално да се пробие черупката и да се върнем към слънцето. Смея да кажа, че съм го и постигал, не веднъж, не на един човек. Смея да си призная, че съм имал и не-един провала, но като че са по-малко от позитивните случай. А тъй като съм краен човек, мога да обърна нещата и от друга ситуация - смея и да се скарам с жена си, когато е притеснена, за да ѝ секна притесненията (клин клин избива xD). Просто едно рязко отрязване и откъсване от причината за тежест. Винаги е добре да е с добро, весело и радостно настроение, но не винаги е възможно или ефективно. В такъв случай може просто да ядосаме човека достатъчно, че да се съвземе малко. Хич не е толкова сложна човешката психология… Тъй че не се събирайте за ридаете заедно, събирайте се, за да се смеете заедно! Ако някой не иска да се смее, не спирайте заради него! Ако пак не иска да се смее – пак не спирайте! Ако той не иска да се засмее, да ходи да спи! Вие си се смейте и радвайте, защото само това са лековете против стреса, в който живеем.

_______________
We All are some kind of Family :!:
www.SayanMk.info
Изображение

1 коментар:

  1. Дреме ли ти за човека/бедствието? Можеш ли си позволиш да ти дреме (финансово, емоционално, etc.)? Ако 'да' и на двете - можеш ли наистина да помогнеш? Ако 'да' отново - най-вероятно става дума за близък човек и имаш личен контакт.

    Разсмей го - покажи му нещо хубаво и т.н. или го ядосай (силната емоция е по-добра от 'аз съм амеба и ще се скрия в някое ъгълче').

    За хора с тежки клинични депресии - ядосването май не работи много добре - най-много да закопаеш още повече човека. Най-добре да го хванете и довлечете до лекар/психоаналитик.

    Май заприлича на flow chart...

    //Саянски, засягаш няколко теми наведнъж - от спасете китовете до лични отношения... яко е, но давай по-малки хапки.

    ОтговорИзтриване

Помисли и Tи!
Можете да използвате някои HTML маркери